Траянополски епископ Иларион
Не можеше Кършо болярин да гледа
как турчин вилнее на наша земя,
как мохамеданската вяра проклета
се шири и носи зловредна тъма
Не можеше той да понася в страната
жестоките варвари вред да сноват,
да гледа спокойно навързани братя
далеч да ги карат, злочести да мрат.
Не можеше Кършо глава да прекланя
и почит да дава на турския фес,
не щеше да гледа без смела закана
на тези, що тъпчеха родната чест.
А той от болярите сетен остана –
единствен спасил се от страшната сеч,
затуй и намислил бе с люта закана
за мъст и отплата да бяга далеч.
Отиде из гъстите горски усои
в еленските дебри, край връх Чумерна
и множество воини, безстрашни герои
в Балкана привлече на своя страна.
Там, дето зеления здравец ухае
и люляк, тинтява, ред билки цъфтят
отиде – не можеше вече да трае –
на подвиг решил се за своя си брат.
Със сабя и копие, яхнал си коня,
през рамо със лък и със щит до гърди,
войводата Кършо във тази си броня
за битка с врага бе готов да лети.
И всичките верни на Кършо юнаци
във ризници бойни, готови, по знак
от връх Чумерна по планински гъстаци
се спуснаха долу с развеян байрак.
Да вдигат започнаха вредом народа –
налози различни във труд и пари
да спрат да изплащат – да снемат хомота
на иго жестоко от варвари зли.
Не щяха за нищо да знаят султана,
държава в държава създадоха те;
пътеки и проходи вредом в Балкана
завардени бяха от техни ръце.
И в тези балкани и горски пустини
с тиранина влязоха в люта борба
и тъй се държаха до трийсет години
с надежда крепени за светла съдба.
След много сражения смелите воини
далеч из Стеврешките гъсти гори
във свята обител при кулите бойни
се сбраха в защита от турците зли.
Но време от лошо по-лошо настана,
султанът с повеля гнева си изля
и от Анадола внезапно в Балкана
безчетна османска войска запълзя.
И Кършо войвода със свойте войскари
с нечувана храброст във бой полетя,
противника в битката здраво удари
и много се кръв агарянска проля.
Но турците много – юнаците малко,
на място на турци, излезли от строй,
прииждаха нови пълчища и жалко,
загинаха българи много на брой.
В светата обител монаси избиха,
потурчиха силом жени и деца
и цялата местност в пожари обвиха,
до сетни колиби в онези селца.
„Тузлука“ зоват местността на пожара,
че в пепел превърнаха всичко – и днес
ехото от битката още повтаря:
„Във огън и пепел да мрем, но със чест.“
От боя единствен с двайстина юнаци
войводата Кършо се бе отървал
и с тях на Балкана из гъсти букаци
на бой за отплата бе пак зажаднял.
Занизаха дните без светли надежди,
жълтееха листи, заседна мъгла,
но Кършо войвода, с навъсени вежди
не губеше дух пред съдбата си зла.
Сред свойте другари навръх планината
войводата, с поглед далече напред,
внезапно се вдигна при мисъл благата
и даде внушително чуден съвет:
„Ще дойде, юнаци, за нас свободата,
България пак ще си стъпи на крак,
но време ще мине, дорде за отплата
се смогне против ненавистния враг.
Затуй запомнете, чеда на Балкана,
че славен народ отпреди сме били
и тази родина, във робство скована,
ще бъде пак славна във светли зори!“
Речта му завърши, отекна в Балкана,
юнаците – всеки за себе си дом да гради
на труд примирен непосредно се хвана
към свойта родина със огън в гърди.
Села в планината безброй основаха
и всяко със име на някой герой,
земята си с рало дълбоко браздяха
и бяха с готовност да литнат със бой.
И всяка година при своя войвода –
във Кършовци – всички на сбор надошли,
със слово и песен – с хайдушката ода,
духа си крепяха с подем на орли…
И днес ековете за Кършо войвода
напролет в еленските гъсти гори
легенди разказват и будят народа
за свойта родина в любов да гори.