Боляринът Кършо и неговите потомци

На 16.11.2010 г. от 18,00 часа в Галерия “Сезони”, София, ул. “Кракра” 2 А бе открита художествена изложба на Цветана Мицеева-Кършовска и Преслав Кършовски. На нея са показани творби на двамата художници от различни периоди на творчеството им. На откриването присъстваха представители на Съюза на българските художници, техни колеги, приятели, родственици.

Изложбата ще трае до 29.11.2010 г.

По време на откриването на изложбата се състоя среща на родственици от рода на болярина Кършо – от родовия  клон на Антон Попхристов Кършовски, най-младия от братята революционери-поборници Кършовски.

Автор на публикацията: Хараламби Петров, правнук на Антон Кършoвски, stelamxk@yahoo.com, tel. 0898.43.22.14.

Използвани източници:

1. „Произход и история на селищата, съставляющи Илаков-рътската община – Еленска околия“, Стоян Островърхов, 1931, Елена, Печатница „П. С. Кършовски“ . В текста по-долу стилът (и правописът, доколкото е възможно) са запазени според авторите.

2. “Родолюбиво поколение”, Христо Николов Станев, 1995, Университетско издание “Св. Климент Охридски”)

Иван Стоянов Кършов бил човек буден – учител и общественик. Учителствуването си той започнал в килийното училище в с. Велковци – м. Кършовци, в собствената си къща. За него има запазени писмени сведения. Според приписка в стар молитвослов, през 1800 г. той бил в състава на тричленната делегация, която ходила в Цариград да иска разрешение за изграждането на кале в Елена за защита от кърджалийските набези: „Да са знай куга отидоха на Цариград поп Дойно, Йоан Кършув и хаджи Панайот за калето на возн Гдне 1800 г.“

С името на Иван Стоянов Кършов е свързано и друго родолюбиво дело. Заедно с Дойно Граматик той ходил в Котел да преписват Паисиевата „История славянобългарска“. За съжаление, Кършовият ръкопис е изгубен – смята се, че е изгорял по време на Освободителната война, а Дойновия се съхранява в Народната библиотека в София. [2]

Стоян Островърхов, изследовател на местната история и редактор на в. „Еленска защита“, пише подробно за Иван Ст. Кършов в своята книга „Произход и история на селищата, съставляющи Илаков-рътската община – Еленска околия„:

„Изолирани в недрата на Балкана, отдалечени от главните пътища, нямали близко съприкосновение с турското население и турската власт, в миналото под турското робство населението на тия махали си живеело сравнително спокойно, рядко са виждали тъдес турчин. От време на време са минавали през някои махали турци ловжии, но не са вършили пакости, при замръкване нощували са у свои познати. Турски заптии са идвали само при събиране на даждия. Така че нямало е поводи за недоволства сред турското население. По тази причина прояви с масово революционно настроение тук не е имало. Имало е само единични прояви на такова настроение и то у личности, които по природа са били бунтари, или, като емигранти, са били в съприкосновение с революционери, от които са се надъхвали с революционни идеи. Такъв революционер по природа е бил известния богаташ в м. Кършовци, дядо Иван Ст. Кършов, потомък на болярина Кършо войвода … Като народолюбец и революционер, дядо Ив. Ст. Кършов е бил голям противник на еленските чорбаджии, с които е водил постоянно борба. Пътувал много, видял разни страни и срещнал се с разни хора, той е бил за времето си доста развит, буден и свободолюбив мъж, у когото е била породена идеята за народна политическа свобода, затуй той е взел живо участие, като деятелен член, в тъй наречената „Велчова завера“ през 1835 г., организирана от капитан Георги Ст. Мамарчев в плаковския монастир „Св. Илия“. В тази завера е участвал и х. Юрдан Брадел (по-късно наречен „Брадата“; да не се бърка с д-р Йордан Брадел, р. 1847 г. – б.р.) от гр. Елена. След предателството на х. Юрдан Кисьов, почти всичко по-главни участници в заверата са били уловени и избесени. Обесен е бил и х. Юрдан Брадел в гр. Търново. Дядо Иван Кършов случайно, като по чудо, е можал да прехвърли Дунава и да се спаси във Влашко.

За това „Кършово съзаклятие“ в. „Юнак“, год. I – 1898, бр. 9, пише дословно следнето:

„След потушаванието на Велчовото възтание в Търново, „за вера“ наречено и избесванието на по-главните по него дейци, учредители, както и стария Хад. Юрдана от Елена, негова другар, приятел и съмисленик, стария Ив. Ст. Кършов, който е спасил, като по чудо, главата си, се ограничил в собственните си, останали от бащи, деди и прадеди имущества, в с. Кършовци, на един час отстояние на Юг от Елена, и там замислил, по примера на предшествениците си (вероятно препратка към Кършо войвода и потомците му – б.р.), да отмъсти за смъртта на избесените в Търново и особено за приятеля си хад. Юрдана Браделя. За тая цел той почнал да събира вярна дружина и да се готви за бъдещи решителни действия. В това му предприятие много му спомагали верните на баща му, дяда Стояна Кършова, приятели и другари във всичко; те са биле Велко Ст. Вълков от с. Велковци, Вълко Мечкобиеца от с. Мечкобийците, Койчо от с. Чукани, Добри от с. Разпоповци и др. От като се споразумели със съзаклятниците, станало едно събрание в къщата на стария Иван Ст. Кършов, в с. Кършовци, било взето решение, да повдигнат народа против турското владичество. Но за да можало това да стане в по-големи размери, та да има известна сполука и успех, по-видните от съзаклятниците взели върху си грижата да отидат да дирят съмисленници и поддържатели и по други места из България. Най-деятелния в ходението от всички е бил Велко Ст. Вълчов; той пребродил цяла западна България и ходил в Лом, Видин, Кула, Пирот и Ниш, а на връщание минал и през Средец. Той се срещал с разни видни лица и и говорел за бъдещото възстание. Всички удобрявали предложението му и намерението му, но малцина били ония, които действително се решавали да вземат участие във възстанието, преди то да се осъществи и закрепи. Единственните лица, които са дали обещание и се заклели, че щат да действуват за повдиганието народа на възстание, са биле: Манчо Пунин из Бистрица, Ломско, Колю Бояджия от Берковица, Цоло Тодоров от с. Тиловица, Белоградчишко, Петко Маринов от с. Грамада Видинско, Хад. Пешо от Пирот и войводите: Милойко и Священик Гавраил, а после разпопен Гавро из Ниш. И действително, както ще да видиме по-сетне, всички тия съзаклятници са испълнили съвестно даденото обещание и устояли на клетвата си.

След като Велко С. Вълчов се завърна и съобщил на стария Ив. Ст. Кършов що е извършил, почнало се приготвянието. Като по-млад от всички съзаклятници е бил и Христо Хад. Юрданов от Елена, син на обесения Хад. Юрдана Браделя; той бил посветен в тайната лично от стария Ив. Ст. Кършова и е служил у последния, като негов писар и съветник. Най-после, всичко отивало на добре и се очаквало само съобщението за деня на общото възстание. Но тъй като съобщението ставало много бавно и не безопасно, Ив. Ст. Кършов изпратил Велка С. Вълчова, да отиде и се срещне с познатите гореозначени съзаклятници. Велчо отишъл, но се забавил твърде много; това дало съмнение на стария Ив. Ст. Кършова и тогава той изспратил Вълка Мечкобиеца да отиде да распита и разбере що става с Велча. Вълко ходил и се върнал заедно с Велча, когото срещнал в Средец. Когато се върнали, Велко С. Вълчов расправил на Ив. Ст. Кършова, че всичко е готово за възстание по западната страна на България, само оставало да се споразумеят със Сърбите за да отпустнат оръжия и барут, както и да испратят и своя помощ на възтанниците, Българи. Предполагаемото възстание трябвало да стане в пролетта на 1836 г., но то било ускорено по непредвидени причини със станалото в Пиротско възстание, което се е започнало много по-рано, по причина на големите насилия, вършени от Турците, върху мирното българско население от една страна и от сръбските подбуждание от друга. Вследствие на това, забележило се движение от страна на турските власти. Христо Хад. Иванов бил в Търново и като се върнал съобщил на Ив. Ст. Кършова, че Турците се готвяли и че във Видинско имало възстание. Ив. Ст. Кършов събрал дружината си на съвет, за да видят що трябва да правят. Взето било тогава общо решение, да тръгнат за Търново. Когато се готвяли за път, пристигнало известие, че възстанието е потушено и те се разотишли по домовете си. По тоя начин се е завършило това Кършово възстание.“ [1]

Според източниците, Иван Стоянов Кършов е пребивавал основно в родовата къща в м. Кършовци, в която се е помещавало и килийното училище. Той построява къща и в Елена (вероятно става дума за различна от построената по-рано от дядо му, Стойко Кършов). Къщата, построена от Иван Стоянов Кършов, е запазена и до днес и се намира в началото на ул. Кършовска, в непосредствена близост до музейния комплекс в гр. Елена. В тази къща Васил Левски и Ангел Кънчев слагат началото на частния таен революционен комитет в Елена. Там Иван Ст. Кършов прекарва и старините си при своя най-малък син Христо. Вероятно там е завършил и живота си.

Иван Стоянов Кършов има трима синове – Вълчо, Петко и Христо, и четири дъщери, от които трите са починали рано, без да оставят поколение. От дъщерите му, наследници има само Елена. Вълчо и Петко са се занимавали със земеделие, а Христо бил учител и певец в черквата, след което през 1842 г. бил ръкоположен за свещеник. [2]

(със съкращения и допълнения от “Родолюбиво поколение”, Христо Николов Станев, 1995, Университетско издание “Св. Климент Охридски”)

След смъртта на болярина Кършо, неговият първороден и единствен син, Стойно, останал глава на семейството. По това време той (според спомените на поп Христо Иванов Кършов) бил около 14-15 годишен. Не след дълго, Стойно Кършов вече бил достоен заместник на своя баща и оглавил вярната му дружина, за да отмъщава на поробителите. Майка му, Стана Кършова, познавайки хайдушкия живот, настоявала Стойно да се задоми. Той взел за невеста една мома от с. Велковци, Стоянка, и създал свое семейство. Три години след сватбата, майка му се поминала. Стойно станал наследник на целия имот на дядо Кършо. Той бил трудолюбив и находчив, и в същото време непримирим родолюбец като баща си. Удвоил наследеното, като в същото време продължавал да участва в набезите на дружината против турските безчинства. На третата година от задомяването му се родило момче, което кръстили Стойчо.

Стойно бил сполетян от участта на баща си, славния Кършо войвода. В сражение с турците бил ранен и дълго се залежал от раните си. Оздравял, но вече не можел да носи оръжие и наскоро след това починал. Жена му Стоянка повикала брат си Добри да живее при нея и да се грижи за имота. За по-голям респект, той приел името Добри Кършов, въпреки че нямал кръвна връзка с рода на болярина Кършо. След време, когато Стойчо пораснал, той посъветвал вуйчо си да се откаже от фамилията Кършов, но това не станало, тъй като всички вече го знаели с това име. След години Добри изчезнал; чуло се, че се е заселил в Сливен, където създал семейство, запазвайки фамилията Кършов.

Това било първото, но не единствено във времето приемане на фамилното име на болярина Кършо. Така и до днес цели родове носят имената Кършови, Кършеви или Кършовски, без при това да имат кръвна връзка с основоположниците на Кършовия род.

Синът на Стойчо Кършов се казвал Стойко. След като пораснал и осъзнал, че хайдушката съпротива срещу поробителя, която родът му водел вече три поколения, е обречена на неуспех, той посъветвал верните другари на баща си (по-скоро техните внуци и правнуци – б.р.) да се отдадат на мирен труд и да чакат сгодно време. Самият Стойко се захванал със скотовъдство и търговия с добитък. Скоро се замогнал и за по-сигурно се преселил в Елена, където построил хубава къща. По това време градът наброявал не повече от 60 – 70 къщи, от които по-видните били построени под хълма Калето.

Стойко Кършов бил избран за глава на селото (Елена). Седем години никой не се оплакал от него. Дошли обаче няколко котленци, които искали да застанат начело на управлението и не харесвали Стойко Кършов, който, верен на родовите ценности, продължавал да бъде защитник на онеправданите и потиснатите. Това се оказало съдбоносно за него. Иван Кършовски пише, че „… много подкупени от противниците му кръвопийци го причаквали по Иванкова река нощно време, когато си идвал от Кършовци, за да го убият, но не успявали да сторят това“, а „… мнозина от уговорените се изповядвали пред него и го съветвали да се пази“.

По настояване на старата си майка, Стойко Кършов се задомил, като си избрал добра мома от с. Буйновци, на име Стойна. След две години им се родило момче, което нарекли Стойно. Дядо Стойко Кършов дал сина си в метоха да се учи „на четмо и писмо“ при духовника Кирил. За три години момчето се научило да чете и смята, станало и певец в черквата. В летописна бележка от 1759 г. се споменава името на Стойно Кършов: „Да се знай кугату са заучи Станю на даскал Ненча от Слава тебе, Боже наш, та взех псалтир от Стойна Кършува за четири гроша“. Даскал Ненчо е първия учител в Елена, за когото има писмени сведения, а горният цитат е първото документирано споменаване на Кършовия род.

От бележките на Иван Кършовски се разбира, че (според спомените на неговия баща, поп Христо Иванов Кършов), Стойко Кършов е бил убит от заговорниците. Начело стоял някой си хаджи Иван, който подкупил един турчин от Килифарево. Една вечер, късно, Хаджи Иван повикал навън Стойко Кършов, уж да му каже нещо, а турчинът, който чакал до вратата, ударил дядо Стойко в гърдите с гюлле, пригодено за целта като боздуган.

Когато починал, дядо Стойко бил на около осемдесет години, но изглеждал на не повече от петдесет. Хората го уважавали, защото имал обичай в определени дни да раздава на сиромасите храна и дрехи. В дома му идвали много бедни хора и никой не си отивал с празни ръце, а когато заминавал на път, имал обичай да се отбива в една от кръчмите и да черпи всички с вино.

Синът на Стойко Кършов – Стоян, поел грижата за бащиното си наследство и започнал да се занимава с търговия. Майка му живеела повече в Кършовци. Стоян също бил високо уважаван от съвременниците си. Заедно с верните другари на баща си се включил в освободителното дело и защитавал хората от турските издевателства. Много турци, които се занимавали с грабителство и разбойничество, платили с главите си своите варварски злодеяния.

Стоян се оженил на 33 години за момата Неда от махала Чукани. Три години по-късно им се родил син, когото кръстили Иван. За да му даде образование, Стоян Кършов повикал един духовник от Рилския манастир, който близо седем години учил Иван в дома му. Дядо Стоян Кършов се преселил във вечността на 66 години, а след три години починала и жена му. Иван останал сирак на 29 годишна възраст.

До този момент родословното дърво на дядо Кършовия род върви по права линия. Можем само да предполагаме дали това се дължи на късното задомяване на заетите с хайдутуване Кършовци, или историческите източници са недостатъчни. Факт е обаче, че потомците на болярина Кършо продължават неговото дело през годините и се помнят, и уважават като защитници на хората по онова време от турските издевателства.

(със съкращения и допълнения от „Родолюбиво поколение“, Христо Николов Станев, 1995, Университетско издание „Св. Климент Охридски“)

Според редица научни изследвания, след падането и опостушаването на Търновград от ордите на Баязид I, много боляри избягали в Еленския балкан. Доказателство за това са наименованията на махалите, например Горни и Долни Болерци, както и наличието на т.нар. „болярска махала“ в гр. Елена по онова време. Много от населените места и до днес (според легендите) носят имената на своите основатели – някогашни първенци от българското царство, които се заселвали заедно със своите семейства в долините и по чукарите, далеч от поробителя, и живеели там, създавайки свои родови общности. Такъв, вероятно, е бил и основателят на Кършовия род.

Иван поп Христов Кършовски пише, че според спомените и бележките на неговия баща, поп Христо Иванов Кършов, след неуспешен опит за въстание, Кършо войвода, заедно с част от дружината и домашните си, се настанил в гънките на Еленския балкан, между върховете Чумерна, Симаново и Острец, в местността Мъртвината. Това място, както личи и от наименованието му, било „едно от най-непроходимите и непристъпни по онова време за турските нахлувания“. Тук той построил жилище на място, „защитено от самата местност, а пък вярната му дружина си построила къщи околовръст от неговата къща“.

Възниква въпросът: кога се е случило това? Както става ясно по-късно, от момента на заселването на дядо Кършо войвода до първите документални свидетелства относно неговите потомци (втората половина на XVIII в.), има пет или шест поколения. Това показва, че най-вероятно заселването е станало около края на XVI – началото на XVII в., което съвпада с Първото Търновско въстание, т.е. боляринът Кършо е по-скоро потомък, отколкото съвременник на преживелите падането на Търновград. Всичко това обаче са предположения, които трябва да бъдат исторически доказани.

Иван Кършовски продължава: „…тогавашното пусто, непроходимо и непроизводително планинско място било превърнато в райска градина. Намясто заглъхналата и непроходима дотогава гора, в която се излежавали до него време разни диви зверове – мечки, вълци, глигани и други подобни, се отворили просторни плодородни полета, добре обработени, изорани и посеяни ниви, богати пасища, по които се виждат добре построени къщи и обори с дебели дъбови греди и широки и дебели храстови дъски … по покритите с гъста трева пасбища вместо виенето на дивите вълци сега се чува приятното блеене на рунтави и гойни овце, които припкат и пасат. На друга страна пасат стада от угоени коне, биволи и волове, съпровождани от своите пастири: овчари, коняри, биволари и воловари, които, въоръжени от главата до петите, свирят със своите кавали упоителни народни песни“.

Колкото и идилична и непривична за всеки познаващ еленските околности да е тази картина, факт е, че и до днес местността между селата Велковци, Лазарци, Хъневци и Илаков рът, където според легендите са живеели другарите на дядо Кършо, изглежда доста „цивилизована“ и се отличава от околностите с отсъствието на големи горски масиви, наличието на пасища и до голяма степен облагородени селскостопански площи и овощни градини край речното корито.

Иван поп Христов Кършовски продължава: „Всички в задружното семейство на дяда Кърша (вероятно наричан така по-скоро от уважение, отколкото заради възрастта му) заживели сговорно в задруга. Никой нямал нещо свое, всички били стопани на всичко. Разбирали се като единокръвни братя и братовчеди. Волята на дяда Кърша била неизменим закон за всички. Той бил управител на цялото селище, главен войвода и военачалник на всички мъже, способни да носят оръжие … Всички мъже в това селце се чувствали доброволни войници. В случай на необходимост, пръв дядо Кършо запасвал сабята, вземал оръжието и повеждал своята вярна дружина на бой.

В знак на благодарност и уважение към своя всепризнат ръководител, жителите дали на новопостроеното село името Кършовица или Кършовци“.

Наименованието „Кършовци“ съществува и до днес като махала, разположена източно от с. Велковци. Възрастните хора в околността все още помнят къде се намира „Кършовското гробище“. Говори се и за основите на „Кършовската къща“, върху които впоследствие е построена жилищна сграда, съществуваща и до днес.

„…Така организирана и въоръжена, дружината на дяда Кърша отмъщавала за злодеянията на турските поробители. Тежко и горко на ония турци, които имали участта да се срещнат с дядо Кършовите хора или да попаднат близо около „държавата на дяда Кърша“, както я наричали. Те скъпо заплащали за дързостта си и рядко спасявали главите си. Скоро дядо Кършо се прочул с подвизите си като покровител и защитник на онеправданите. Неговата „държава“ станала привлекателно място за много беззащитни хора. По този начин жителите на селището се увеличавали и то се разраствало.

Описаното говори, че всъщност дружината на войводата Кършо е била по своята същност една добре организирана хайдушка чета. Това съвпада и по време с подема на хайдушкото движение, особено силно изразено след двете Търновски въстания (1598, 1686 г.)

Много от младите хора се заселили трайно по тези места и създали потомство. Дядо Кършо също се задомил, като взел за жена една местна мома на име Стана. Седем години след женитбата им, тя родила син, когото нарекли Стойно. Кършо войвода се гордеел със сина си и въпреки честите си отсъствия, полагал много грижи за него. Жена му, също родолюбива българка, често му пеела юнашки песни. Стойно растял и заяквал, достоен наследник на славния си баща и продължител на Кършовия род.

В едно кръвопролитно сражение край днешното село Стара река, дружината на дяда Кърша дала тежки жертви. Преданията говорят, че от 75 четници, 10 загинали и 30 били ранени. Ранен бил и самият Кършо войвода. Пренесли го в дома му, но там починал от раните си. Така завършил живота си този юначен и безстрашен българин.“

Написаното по-горе почива до голяма степен на спомени и легенди. Други източници отреждат на дядо Кършо дори по-сериозна роля в българската история от ония времена. Например тук можем да намерим следния цитат: „…в изворите е записано че боляринът Кършо, управник на Елена, постигнал договореност Еленско да запази автономия при условие, че разреши на изток да се заселят юруци…„. Смятам да се регистрирам в този форум и да проуча кои са изворите, на които се позовава авторът на това мнение.

В следващата статия: За потомците на дядо Кършо и слизането им в град Елена.

Боляринът Кършо е един от онези будни и непокорни българи, които през мрачните години на османското иго не са можели да се примирят с робската участ на народа ни. Историята говори, че след неуспешен опит за въстание, Кършо войвода, заедно със семейството си и  част от дружината, намира убежище в Еленския балкан, в местността Мъртвината, която се намира между върховете Чумерна, Симаново и Острец. Новото заселище става известно с името „Кършовци“ и постепенно се разраства, а Кършо войвода, заедно със своите другари, си спечелва славата на защитник на поробеното българско население.

От Кършовия род произлизат много славни българи, най-известни от които са братята Кършовски, взели активно участие в националноосвободителното движение.

Този сайт е за всички, които искат да споделят или научат нещо повече за Кършовския род. Надяваме се той да стане и място във виртуалното пространство, където да се срещат и общуват помежду си многобройните потомци на болярина Кършо.